По течението на реката
Пътуването с велосипед по поречието на Дунав е приключение с непредизвестен край. Ако следвате течението на реката, непременно ще се натъкнете на завладяващи истории за миналото, настоящето и бъдещето.
“Добре дошъл там, където три петли пеят”. С тези думи ме посрещна 62-годишният Здравко в центъра на село Куделин, област Видин. Изражението му подсказваше учудване, но в същото време любопитство. Пристигането на чужд човек в най-северозападното българско село се оказа събитие. Особено, ако е с велосипед.
В Куделин обикновено нищо не се случва. Цари безвремие. Там никой не бърза. Няма и закъде. Детската площадка, разказват малцината местни, седнали на износени розови пластмасови столове отстрани на единствения магазин наоколо, се оглася от детска глъч само по празници и през лятната ваканция. Работа в най-бедния регион на Европейския съюз почти липсва. Затова и младите предпочитат да се насочат към по-големите градове.
Петлите, за които Здравко говори, всъщност са държави – Румъния, Сърбия и България. Местните в село Куделин шеговито обясняват, че на устието на река Тимок на няколко километра от селото, което е обща граница на трите балкански държави, сутрин рано се срещат и кукуригат в завиден синхрон румънският петел, сръбският петел и българскитят петел.
“Eто там”, сочи с пръст Здравко, е официалният старт на българския участък на велосипедния маршрут Euro Velo 6, който свързва брега на Атлантическия океан и Черно море. Именно това е поводът за моето присъствие тук. Истината е, че през годините Северозападна България е придобила репутация на беден, изостанал и слаборазвит регион. Много често самите местни говорят по този начин, признавайки, че регионът им е облепен с различни етикети. Дали те са валидни или не, всеки ще може да прецени в края на тази история след малко повече от 300 километра, които ще измина по поречието на Дунав с електрически велосипед от мрежата E-Bike.
2 държави, 240 електрически велосипеда, 32 града и една-единствена цел: да направим колоезденето достъпно за повече хора
Идеята за мрежа от електрически велосипеди, с които човек да се придвижва между градове и села в трансграничния регион по поречието на река Дунав, се заражда за първи път в главата на Ефтим Стефанов, който по това време е изпълнителен директор на неправителствената организация “Агенция за регионално развитие и Бизнес център-Видин“. След като научава за подобни системи в Германия и Австрия, решава да създаде такава и в България. Целта – достъпен велосипеден туризъм за повече хора.
“При нас продължава да има възможност за голямо развитие”, казва Ефтим, сравнявайки интереса на велосипедисти към българския участък на Euro Velo 6 и останалите държава, през които маршрутът преминава.
Изграждането на мрежата започва през 2016 г. и продължава 24 месеца. Инициативата получава финансова подкрепа от програмата Interreg на Европейския фонд за регионално развитие на Европейския съюз. Към днешната дата са разположени над 200 електрически велосипеда в 32 пункта в населени места по поречието на Дунав, както и във вътрешността на България и Румъния. По този начин всеки турист или местен може да наеме велосипед от една точка, да пътува с него в целия трансграничен район на двете съседни държави и да го върне в друг град, където има пункт.
С един такъв поемам на пътешествие из пропитите с неразказани истории градове и села, за да срещна хората, за които Дунав е не просто река, а дом. Предстои да чуя спомени за реката като разделителна линия, но и като точка на привличане. Дунав като душевен пристан. Дунав като възможност.
0 км., с. Куделин: Контрабанда по български
“Влашкият – това ни е майчиният език”, възкликва Момчил, който наскоро е избран от жителите на Куделин за кмет. Селата в тази част на България са населени от власи. “Власи сме”, потвърждават и останалите мъже, седнали около на обелената маса отстрани на селското магазинче. Сред тях е и Здравко, който тъкмо е приключил с разказа си за трите ранобудни петли на устието на река Тимок и отпива от студената си бира насред необичайно жаркото слънце за месец април.
Власите населяват предимно поречието на река Дунав – големи техни общности има в Белене, а покрай Видин има цели влашки села. Според повечето изследователи предците на Здравко и Момчил имат преселнически произход. Различни са както версиите за заселването на влашко население на юг от Дунав, така и мненията за близостта им до румънския народ. Повечето власи, включително Здравко и Момчил, с категоричност заявяват, че власите не са румънци и не определят езика си като румънски. “Съвременният румънски няма нищо общо с влашкия”, казва Момчил.
В този момент по шосето се задава Венелин – заклет футболен запалянко, играл някога за местния клуб. Мъжът използва любимия си спорт като лакмус за развитието на региона. “Щом нямаш футболен отбор… нямаш спорт. Щом не може да поддържаш един футболен отбор, не може да се грижиш на един град, за една държава”, обяснява с тъга в гласа си той и ме води към занемарената дървена каса на някогашен прозорец на фасадата на селския магазин. През 1994 година там е имало телевизор, пред който цялото село се събрало, за да гледа за да гледа историческата победа на България срещу Германия в четвъртфиналите на Световното първенство в САЩ през 1994 г. Днес на това място не е останало почти нищо – навесът е почти разрушен, няма го телевизора, няма ги и хората.
Разказът в минало време продължава. “Навремето, като пътувахме Видин-Русе, пътувахме с ракетата”, намесва се в разговора майката на Венелин, която държи единствения магазин в селото. Прословутият кораб, за който родените след падането на Желязната завеса, само са чували от своите родители, е изминавал разстоянието между двата основни града в българския участък на река Дунав за 6 часа, пътувайки със завидните 65 километра в час.
- Докога се е движил този кораб?
- До демокрацията.
В една от другите добре поддържани куделински къщи, повечето от които с чисти и спретнати дворове срещам 69-годишната Аленка. Градината й, населена от току-що излюпени пиленца, две диви прасета и дори вълк, спокойно би се конкурирала за богата фауна с някои зоологически градини. Аленка разказва, че животът в Куделин не винаги е бил монотонен.
“По време на Ембаргото минавахме границата да продаваме нафта в Сърбия”, спомня си тя за юговойната през 90-те години, когато Съветът за сигурност на ООН забранява износа и вноса на стоки към и от Югославия в опит да сложи край на напрежението в Босна и Херцеговина. Тази “бизнес възможност” привлича над 3 хиляди души от цяла България, които заживяват в Куделин и околните села.
“Всички изнасяха гориво – кой колкото може”, спомня си Аленка за начинанието, от което местните припечелвали около 150 германски марки (ок. 570 лева*). “Аз минавах с едно симсонче – немска марка мотоциклет, произвеждана в Германската демократична република по времето на Желязната завеса. Имах пригодена седалка, в която да крия нафтата. Горе-долу изкарвах по 50 литра на минаване. Бях единствена жена в началото и десетина мъже. Минавахме няколко пъти… Сръбските митничари ни пускаха, защото имаха келепир от тази работа – иначе нямаха гориво”, разказва 69-годишната жена.
“След това потокът с износа на гориво спря и започнахме да изнасяме цигари”, разказва Аленка. По време на Желязната завеса търговия на тъмно имало и с Румъния. “Имахме много хубави български сапуни. “Детелина” най-много се търсеше. Оттам пък купувахме тенджери и тигани, тъй като при тях емайлираните работи бяха много евтини. Продавахме едното, купувахме другото”.
5 км., с. Връв: На лов за сом по булевард Дунав
Следобедното априлско слънце разрязва облаците. Вятърът духа в лицето, а тук-таме в шубраците покрай пътя се чуват змии и гущери, чиято слънчева баня е била прекъсната от преминаването на колелото ми. След 5 километра колоездене по равен, сенчест и най-важното слабо натоварен път, се озовах в село Връв. То се отличава с две неща – влашката архитектура и връзката му с Куба и Русия. Центърът на селото се пада вдясно от площад, на чиято табела с големи, но почти заличени от времето букви, пише:
“Булевард Дунав.
Открит комплекс на приятелството и бойната слава.
България, Русия и Куба.“
До нея е застинала отдавна пресъхнала чешма, построена през 1987 г. в памет на Христо Ботев и… кубинскинския поет Хосе Мартин. Местните не се гордеят с концентрацията на табели и препратки към Куба и Русия в селото си и с недомлъвки разказват, че това било идея на предишния кмет на селото, който имал фиксация към двете авторитарни държави.
Булевард “Дунав” води право да първото българско пристанище по поречието на река Дунав. От освобождението на България през 1978 г. до идването на власт на комунистическия режим през 1944 г. пристанището е имало важно икономическо значение. Според селския летопис някога на пристанището са се товарили шлепове със стоки за страните по поречието на река Дунав и западна Европа.
Във Връв живеят около 200 души, предимно власи. Един от тях е наследственият дърворезбар Зари. Името му е известно на всички рибари в страната заради кльонковете за ловене на сом, които изработва собственоръчно. За него знаят дори в съседните Румъния и Сърбия, хвалят се местните.
“Тук в нашия край им викаме “бучка”, разказва Зари. Приспособлението се използва за възпроизвеждането на специфичен звук, който наподобява храненето на сом.
“Всяка такава риба си има своя територия, която пази. По този начин сомът решава, че наблизо има друг сом, който се храни, и излиза на повърхността.” Да хванеш сом с кльонк в река Дунав е истинско предизвикателство и голям майсторлък, разказва Захари, чийто произведени бучки вече надхвърлят хиляда.
11 км., с. Ново село: Завръщане към корените
“Иска ми се всяко българско село да изглежда като от картичка.” С тези думи архитектката Елена Стойчева открива събитие в читалището в Ново село. Малко след 17 часа е, почивен ден, но залата е пълна с трийсетина души дошли не само да чуят, но и да споделят впечатленията си за архитектурата в Ново село. Присъстващите деца моментално разпознават, че на една от снимките, които Елена показва, е къща в тяхното село.
През последните две години арх. Елена Стойчева заедно с арх. Надежда Сучева обикалят села в едни от най-обезлюдените райони на България, за да документират архитектурното наследство на българските села. Днес те са в Ново село, за да разкажат за впечатленията си от архитектурата в българските села.
“Открихме, че българското село е като съкровище, което ние сме на път да загубим – да загубим облика и автентичността му. Ние искаме да алармираме за това и да ви покажем колко красиви и самобитни са селските къщи. И че селска архитектура не е обидна дума”, разказват двете жени, които снимат видео поредица по време на обиколките си.
В Ново село двете архитектки са привлечени от типичната за този край на България влашка архитектура, която е копие на румънската от XIX век и известния стил „Бранковяну“ (смес от източноевропейски, ренесансови и селски елементи). Къщите в Ново село се отличават със специфични рисунки и изящни орнаменти по фасадите. “В тях е вложено много старание, стремеж и свобода, а народното творчество е преплетено с външни влияния”, обяснява арх. Елена Стойчева.
В този момент дискусията с жителите на Ново село завива в неочаквана посока. “Защо нашите села не са като тези в Германия и Австрия”, риторично се пита Елена без да подозира, че настъпва отворена рана. Отговорът не закъснява. “Защото нашите майстори са в Германия и Австрия”, отговоря сопнато един от присъстващите в залата.
Проблемът с липсата на хора, които да реставрират къщите в селото, се оказва голям, оплакват се местните един по един. В това отношение обаче Ново село има с какво да се похвали – 27-годишния Румен Джагаров. Завършвайки архитектура в София преди 4 години, той решава да се върне към корените си. В разгара на пандемията от COVID-19, Румен купува изоставена къща в Ново село, откъдето са неговите баба и дядо, и започва да я реставрира с естествени материали.
„Всичко е глина, камък и дърво”, разказва за къщата си Джагаров. Тя е т.нар. “плетарка” – строена от от кал, глина, слама, пясък и животински изпражнения. Състоянието, в което я купува, не е никак обнадеждаващо. Над 100 годишната постройка е полуразрушена и обрасла в гъста тревиста растителност, но младият архитект вижда в това възможност. “Когато къщата се разпада, се вижда нейния скелет”, казва той.
“През очите на Румен аз осъзнах, че тези къщи говорят много. Те са едни живи истории”, споделя за начинанието на младия архитект секретарката на читалището в Ново село Любка Ангелова, което тази година празнува своята 150-та годишнина.
77 км. с. Орсоя: Да живееш на инат
Село Орсоя все още фигурира на географската карта на България, въпреки че по документи отдавна не съществува. В навечерието на Коледа, на 23 декември 1978 г., мащабно свлачище поглъща половината къщи. Военни и полиция едва успели да измъкнат хората от развалините и ямите.
Пред кметството срещам Росен – някогашен надзирател по реката, чийто живот преминава край сините води на Дунав. “Беше голямо село. Имаше живот. Във всяка къща имаше хора. Имаше училище. Детска градина. Читалище с киносалон. Всичко пропадна.”, споделя мъжът.
“Земята трепереше в краката ми. Гражданска отбрана дойде, върза ми отличителна лента на ръката и каза да не допускам автомобили да влизат в селото. Беше страшно”, спомня си за събитията от 1978 г. 86-годишния Александър, който живее в една от малкото оцелели къщи.
След свлачището селото е официално закрито с министерски указ, но стотина инатливи селяни се връщат в напуканите си къщи. Местните се хвалят, че тук не се плащат данъци. “Всичко е държавно”, казва Росен, който тъкмо е взел нафта от кметството, за да коси тревата около главния път Видин-Лом.
Разказът му за селото продължава. “Нямаме магазин, кметският наместник носи провизии по поръчка”. Как се свиква с това, питам го аз. “С всичко се свиква”, отговаря Росен.
115 км., с. Долни Цибър: Отвъд етикетите
Село Долни Цибър е едно от най-едно от многото населени места в България с предимно ромско население. В българските медии то е известно като “Ромския Кеймбридж” заради високият процент млади хора оттам, които завършват висше образование.
Учителят по история, география и гражданско образование в местната гимназия Юлиян Бобев обаче не приема този етикет. “Да, тук няма неграмотни хора. Но не го приемам това прозвище “Ромския Кеймбридж”, казва Бобев, който се опитва да научи учениците си да бъдат свободни хора. “Опитвам се да им повтарям ежедневно: “Бъдете свободни хора и използвайте свободата, която ви е дадена”.
Тук, за разлика от много други населени места, никой не се оплаква от липса на хора. “Много деца, много млади хора”, разказва за селото си учителят Юлиян.
“Това е хубавото на хората в Долни Цибър. Където и да отидат, колкото и време да прекарат там – се връщат обратно. Малко са градовете и селата, където това се случва”, обяснява той.
Лятно време цялото село се събира на плажа на брега на река Дунав. Тук почти всеки може да плува. “Децата в Долни Цибър са като делфинчета – те се научават да плуват от най-ранна възраст”, обяснява Юлиян Бобев.
220 км., Корабия: Къщата на отсрещния бряг
Изгревите и залезите на фона на река Дунав са смесица от различни багри. Всеки от тях е различен, но еднакво пленяващ. Вече една седмица пътувам през махали, села, малки и големи дунавски градове. Всеки поглед наляво към реката ме кара да си спомня как като дете копнеех да видя как изглежда родният ми град Русе, погледнат от Румъния. И днес този въпрос ме вълнува – различен ли е животът на отсрещния бряг? Реката дели ли ни всъщност или ни събира?
Във времето, когато свободното движение на хората в Източна Европа е било мираж, единствената възможност да погледнеш реката от съседния бряг е била като си го представиш.
„Израснала съм в село Ислаз на румънския бряг на река Дунав. То се намира точно срещу българското село Сомовит. Цялото ми детство премина край реката“, разказва екскурзоводката Мирела Трандафир, която срещам в културния център към общината в Корабия – малко градче с богата история, разположено на брега на Дунав в Южна Румъния.
С родителите си, които отглеждали овце, Мирела често ходела на паша из поляните около родното й село. „За мен българския бряг винаги е бил енигма. Много съм се чудила кой живее там“, спомня си Мирела Трандафир. От Румъния българския бряг в детските й очи бил стръмен с високи варовикови скали, които се отразявали във водата и създавали приказни пейзажи.
„Вечерно време като дете гледах от хълмовете край моето село българския бряг. Спомням си, че той беше пълен със светлини, докато при нас имаше режим на тока и стояхме на тъмно.“ Тази картина от периода, когато режимът на румънския комунистически диктатор Николае Чаушеску прави опит да намали външния дълг на страната като лиши населението от ток между 19 и 22 часа, се е запечатала в детските спомени на Мирела.
„Диктатурата в България под властта на Тодор Живков беше с по-човешко лице, отколкото при нас. Така ми се струва на мен.“ Години след падането на режима тя най-накрая успява да посети България. „Пътувахме с автобус, когато шофьорът зави към Сомовит. Аз му бях разказвала за моите детски спомени за отсрещния и недостъпен бряг. В този момент той ми каза: „Мирела, сега ще те заведа да видиш румънския бряг от Сомовит.“
„Не намерих къщата, която бях гледала толкова много време като дете от прозореца на детската си стая, но беше много вълнуващо да посетя за първи път точно тази част от българския бряг, за която толкова много мечтаех като дете. Румънският бряг беше много по-равен в сравнение с българския“, разказва Мирела.
306 км., Свищов: По течението до българските малдиви
На островите по Дунав човек може да се почувства като истински Робинзон Крузо. До тях се стига само с лодка или с каяк. За предпочитане е второто, казва Радослав Йорданов, който през 2021 г. основава Каяк клуб – Свищов, за да популяризира туризма в региона.
Начинанието, което започва като на шега, днес привлича хора от цял свят, които идват в Свищов, за да поемат с каяк по Дунав към Българските Малдиви. Така местните наричат островите около града. През лятото, когато нивото на водата спадне, около тях се показва ситен пясък.
“Отсечката по Дунав е много интересна за туристите. Пролетно време е особено подходящо за гребане с каяци. Отвсякъде е зелено. Птичките пеят. В такъв момент човек изпитва усещане за безвремие. Това е друга реалност”, обяснява Радослав, който описва гребането с каяк като “бягство от хората и общуване с природата”.
Роден на брега на Дунав, но няколкостотин километра по-нагоре по реката в град Силистра, мъжът усеща специална връзка. “Когато
някой път не съм в настроение, си вземам каяка и отивам да греба. Усещам, че водата отмива напрежението. Така се разтоварвам”.
Последният дунавски залез
И ето че след 300 километра трансграничният регион на България и Румъния придоби човешко лице. Електрическият велосипед, с който пътувах, ми позволи да се докосна до съдбите на хората, чийто истории рядко попадат в новинарските емисии. И макар героите, с които се срещнах да се оплакват от високата безработица, обезлюдяването и лошата инфраструктура, те истински вярват, че един ден това ще се промени. Един от начините за това е като регионът се обърне към реката, чийто потенциал, твърдят местните, не се използва пълноценно.
